Spisanie.to header-object

facebook facebook facebook
Регистрация Вход
Потребителско име
Парола
Запомни ме
Влезте чрез:
Всички полета са задължителни

Когато детето си удари главата

  05 Март 2013 24403 видяна
(5 гласа)

Една преживяна история 

Паданията и ударите са част от процеса, съпътстващ растежа на децата ни. В повечето случаи нещата се стичат благоприятно и без лекарска намеса.

Има обаче инциденти, които налагат, и то задължително посещение при лекар. Особено когато детето си удари задната или странична част на главата. Ще споделя с Вас нещо, което се случи на моето дете. Надявам се да съм полезна.

Момченцето ми беше на година и три месеца, вече стабилно проходил. Между Коледа и Нова година ежедневието си течеше по график. Нормалните неща - закуска, преобличане и т.н.

Времето беше доста студено и се обадих на съседката ми да погледа Гошето, за да изтичам да му взема храната. Вмятам само, че се казва Вероника (Рони), живеем врата до врата и тя също има дете почти колкото моето, но момиченце. Облякох си якето, ботушите, приготвих неизменната торбичка с боклуци за изхвърляне.

Всичко това се случи в коридора, а Гошко чакайки ме, стоеше до гардероба. И така на два метра от мен, синът ми си оплете краката и се строполи по гръб на земята. Както после докторите се изразиха -„паднал от собствен ръст". Изплаших се доста, за секунда бях до него, за да видя нещо което ме втрещи. Може би аз съм го ужасила със страха си, може би падането го е панирало. Не знам. Момченцето ми ме погледна, изкриви очи (по-скоро ги събра) нагоре, устата му се обърна на една страна и повече не ме погледна.

Просто затвори очи и край. Без да издаде никакъв звук. Аз не се паникьосвам лесно, знам че след падане не е добре да се мести тялото, но разумът и инстинктът в такъв момент не са на едно мнение. Все пак старателно го повдигнах възможно най-хоризонтално и го отнесох до отворения прозорец. Надявах се шока от студения въздух да го свести, обаче не се получи. Изобщо не помня как го наплисках с ледена вода, помня само, че и това не помогна.

С Гошко в ръце влетях в съседката и извиках да се обади на номер 112. Не знаех вече какво да направя освен да чакам линейката . Оставих момченцето ми на дивана с глава на една страна. За капак на всичко, то повърна нещо като бяла пяна. Всички лампи в главата ми светнаха - епилепсия. Не бяха минали повече от десет минути от падането, но пък и той още беше в безсъзнание. Изнесох го в коридора на етажа.

Рони правеше отчаяни опити да се свърже с бърза помощ. Момиченцето ѝ също беше някъде там. Излезе и другата съседка. Според нея цвета на лицето му бил добре. Започнах да правя нещо като изкуствено дишане на детето ми. Това явно го раздразни и започна да издава някакви звуци. Слаби, но все пак нещо. Никога не съм си мислила,че плачът на сина ми ще е най-успокоителния звук в живота ми. Почти си бях помислила, че може и да умре. Това, повярвайте ми, е ужасно.

След около 40 минути линейката най-после дойде. Не искам да прозвучи като лош съвет, но ако мислите, че риска си заслужава, по-добре извикайте такси. Тази линейка беше най-абсурдното нещо, което ми се е случвало. Лекарката ме накара да намеря акта за раждане на детето (добре,че винаги знам къде е), после държеше да го облека за да не настине. Изконния български страх - „да не настина и да не се мина". Сигурно съм доста търпелива, сигурно и малко се бях посъвзела след като Гошко проплака, но не коментирах нищо.

От нас до Пирогов разстоянието е 20-тина минути пеша. И с линейката стигнахме за толкова. Сирени шофьора изобщо не пусна. Всички знаци и светофари педантично бяха спазени, всички участници в движението любезно изчаквани. Това вече не го издържах и с детето на ръце в раздрънканата линейка, тръгнах да тропам на шофьора. Не знам дали е добре, че лекарката ме спря. Някъде през цялата одисея звъннах на мъжа ми.

Той, естествено тичайки, беше пристигнал от работата си по-бързо от нас. Друго си е да хванеш клиничната пътека. То пътища много, ние по най-задръстените. В Пирогов първо минахме през един кабинет, а после в 111-та стая - неврохирургия. В стаята беше пълно с лекари. Аз вече едва се държах, но опитах подробно да разкажа за целия инцидент, знаейки че всяка подробност е важна. Сега след повече от година иронично си мисля - колко е важно да си злопаметен.

Искам да отбележа, че докторите приеха съвсем сериозно думите ми. Никой не се опита да коментира или да се осъмни в каквото и да е. За което съм им безкрайно благодарна. Веднага назначиха скенер, пълни изследвания, електрокардиограма и рентген. Синът ми ту се събуждаше, ту заспиваше. Рентгеновото изследване беше добре. Дори нямаше никаква индикация за каквито и да е изменения вследствие на удара. Изпратиха ни в детското отделение за наблюдение - поне 24 часа.

Настаниха ни в стаята. Три легла и едно детско желязно креватче. Мъжът ми отиде да вземе готовите изследвания от 111 кабинет. Всичко беше наред, слава богу. Според доктора се беше получил шок, който не е никак безопасен, но най-вече първите минути след удара. По-късно една от диагнозите беше „афективно-респираторен пристъп" или по-познатото „захласване". След като минаха около десет часа след падането на Гошко, всичко изглеждаше под контрол. Вечерта беше безкрайно дълга. Сестрите влизаха и излизаха постоянно, защото в стаята беше настанено едно нещастно малко човече (на няколко дена), изоставено от родителите си, болно от тежко генетично заболяване.

Добре, че имаше и добри хора да се грижат за него. Изписаха го заедно с нас. То в дом за изоставени дечица, където да дочака края на живота си, ненужно и захвърлено. Аз и Гошко минахме през нормалната процедура. Разходихме се до основната сграда на Пирогов. Платих таксата от 20лв. за моето придружаващо пренощуване. После обратно до сградата по детска неврология за да удостоверя плащането с фактурата. Лекуващия лекар д-р Захаринов ми каза да мина след Нова година за епикризата. Тук е мястото да кажа:

Благодаря на Вероника, Весела и Марио – нашите съседи за всичко, което направиха, за да ни помогнат. Хубаво е да има кой да те подкрепи в такъв момент.

Както казах по-горе, аз не се панирам лесно, но пък съм символ на посттравматичния шок. Не знам как ме изтърпяха дъщеря ми и мъжът ми. То не беше едно ровене в интернет, търсене на диагнози. Да не говорим, че всяка крачка на сина ми за мен беше страх от ново падане. Естествено се консултирах с приятелка кардиолог за случилото се и обсъдихме епилепсията като възможен вариант за припадъка. В главата ми се блъскаше мисълта „падна и припадна или припадна и падна" Успокоявах се, че скенера не е показал някакви изменения в мозъка, но след подробно проучване разбрах, че за отпадане на диагноза епилепсия е нужна ЕЕГ (електроенцефалограма).

И пак се почна, ами ако е болен от епилепсия, ами ако... Отидохме след празниците да си вземем епикризата, с диагноза комоцио церебри, което на практика означава леко сътресение на мозъка. Попитах д-р Захаринов, дали скенера отхвърля епилепсията като диагноза и той ме посъветва да направим електроенцефалограма при д-р Хинкова. Естествено детската невроложка беше в отпуск. Успях да издиря личния ѝ телефон и да уговорим удобен час за процедурата. На 16 януари най-после дойде часа за ЕЕГ-то. Успях да приспя Гошко след час и нещо бутане на количка в коридора на отделението.

Това е единственият начин за електроенцефалография на малко дете. Слава Богу не се събуди, докато му слагаха всичките кабели по главицата. Това продължи 20-тина минути. После чакахме разчитането още толкова. Така и не видях д-р Хинкова лично. Пред кабинета ѝ беше пълно с хора. Контактувах единствено със сестрата. Искам да благодаря и на двете за отзивчивостта, за хуманността и разбирането. Не сме дали нито стотинка на лекарите в Пирогов, признателна съм им за свършената работа и за професионализма. Електроенцефалограмата беше в нормалните за възрастта на сина ми норми. Всичко е добре, когато свършва добре.

Опитах се без излишен драматизъм да разкажа тази история. Сега ще акцентирам върху информацията и изводите до които стигнах, минавайки през това преживяване. Първо медицинската страна на нещата:

Афективно-респираторен пристъп

Добре е да знаете, че причината за афективно-респираторните пристъпи не е органично увреждане. Тези състояния не се отразяват на здравето на детето. Силният плач може да бъде предизвикан от някакво много неприятно преживяване (афект), неизпълнено желание, болка, уплаха, яд... В такива моменти дишането се потиска или сърдечният ритъм се забавя. В резултат се стига до загуба на съзнание, а понякога и до поява на гърчове.

При афективно-респираторния гърч се прибавя спазъм на гръбначните мускули, причиняващ извиване на тялото като дъга отворена назад (опистотонус), потрепване на крайниците или типичен тонично-клоничен гърч. Афективно-респираторните пристъпи (гърчове) са сравнително чести – срещат се при около 5% от децата между 6 месеца и 6 години.

Афективно-респираторните пристъпи са два вида. Сини (цианотични) пристъпи. При тези пристъпи секунди след началото на плача детето спира да диша, устните и лицето му посиняват, то се отпуска и губи съзнание. Ако пристъпът е по-продължителен, може да настъпи и гърч.

Бледи пристъпи. По време на тези пристъпи детето отваря уста да заплаче, но не издава звук, пребледнява и внезапно губи съзнание.

Детето понякога може да получава и двата вида пристъпи

При нас се получи нещо като леко сътресение на мозъка съчетано с по-горе описания блед пристъп.

По-често се срещат първите, „сини" пристъпи. Ако детето Ви е доста чувствително, ако е видяло, че така постига своето, не е изключено съзнателно да Ви манипулира по този начин. Важното е да запазите спокойствие и да изчакате да се успокои. Не се притеснявайте, че ще си глътне езика и в никакъв случай не му бъркайте в устата. Езика е така „закачен" в устата и неговата дължина е такава, че това е невъзможно. Възможно е „лягане" при определена ситуация върху отвора на трахеята и затрудняване на дишането. При отпускане на главата в поза на гръб и повдигане на брадичката той се отмества и тогава се облекчава дишането. Ако детето припадне не го местете, а обърнете главата му на една страна за да не се задави, ако повърне. В повечето случаи всичко отминава за 2-3 минути.

Ако обаче пристъпа или гърча са вследствие на удар, особено на задната част на главата, задължително се свържете с лекар. По-дългата загуба на съзнание (повече от 10-15мнути) може да доведе до необратими мозъчни увреждания. Дори и да не припадне детето, има вероятност от сътресение на мозъка. Може да повърне, да е замаяно няколко часа след удара, да е сънено, дезориентирано, с нарушено зрение и памет.

Не се паникьосвайте. Наблюдавайте внимателно детето. Понякога симптомите се появяват и по-късно, дори на другия ден. Ограничете гледането на телевизия и стоенето пред компютъра. Най-добре е да бъде прегледано от специалист. Обикновено ударите върху челото са по-малко опасни от тези върху страничните части на главата, но всяка фрактура е потенциално опасна. Ето един съвет, който научих от майките на площадката и доказано действа. Ако детето Ви си удари челото, веднага го намажете с олио. За един ден цицината и синината изчезват.

Не се обвинявайте, ако инцидента се е случил пред Вас. Не обвинявайте и другите (баби, гледачки, татковци), ако детето Ви се е ударило докато те са се грижили за него. Такива неща се случват и са неизбежни. Важно е да сте подготвени поне малко и да реагирате адекватно. Няма как да предпазим децата си от всички удари, не е и необходимо да стоим непрекъснато на една ръка разстояние от тях. Така само бихме ги осакатили емоционално и ще ги превърнем в страхливи, и неспособни да се справят сами. Знам, че е трудно. За мен поне е трудно, но се опитвам и си налагам всеки път, когато Гошко падне по-сериозно, да се усмихвам и със спокоен глас да обяснявам, че всичко е наред. Дори и да ми се къса сърцето, дори и да съм притеснена.

Децата се оглеждат в нас като в огледало и нашият страх ги ужасява повече от болката.

Свързани статии
Коментари
Трябва да , за да може да публикувате коментар!

Нови

Коментирани